Стойчо Стоилов за най-лошия ден в живота си: Господ ми помогна, тъй като винаги съм правел добро на хората

7DNI CSKA14.11.20176230
Гриша Ганчев, Стойчо Стоилов

Главният мениджър на ЦСКА – Стойчо Стоилов  си спомни за два от най-тежките периоди в живота си. В  единия лекарите грешат, обявявайки, че няма да може да играе дълго футбол заради проблем със сърцето. За щастие впоследствие се оказва, че не са прави.

В другия обаче лекарите го връщат почти от онзи свят, след като старшина Симеон Мечев го прострелва и едва не го убива в един ужасяващ инцидент. Това се случва на днешния ден преди 15 години – 14 ноември 2002-а.

Стойчо, ще започнем интервюто отзад напред. Ще се върнем във времето и ще те помоля да разкажеш как се осъществи трансферът ти в ЦСКА като футболист?
– Аз имах два периода в ЦСКА. Единият като войник, другият след две години. Още като ученик заиграх в Пирин и на един мач за Купата срещу „червените” на „Армията” се представих добре. Тогава явно са ме харесали. И като влязох в казармата, ме преместиха в една школа в Симитли, която беше директно подчинена към щаба в София. След клетвата ме прехвърлиха в София – първоначално в Армеец, а после в Чавдар. Беше през 1990 година. Тренирах около два месеца с ЦСКА, изкарах нещо като проби. Аспарух Никодимов беше треньор на тима. Паро ме одобри и през зимата ми уредиха документите, въпреки че имаше някакви спънки и притеснения относно трансфера ми. Тогава запомних една приказка на Вальо Михов, който беше тогава президент на клуба: „Нещо, което не се купува с пари, се купува с много пари”. Спънките бяха ликвидирани и така заиграх година и половина в ЦСКА. Но тогава се появи проблем със сърцето ми – медицинският термин е AV блок, втора степен. Забраниха ми шест месеца да не играя футбол. Притесних се, защото кариерата ми беше поставена на карта. В ЦСКА не ми предложиха договор и се наложи да се върна в родния ми клуб Пирин. После обаче се оказа, че това е нормално за спортисти, които имат спортно сърце. И че не е голям проблем да спортувам и да играя футбол. Знаете, че по-късно кариерата ми продължи, играх и в Германия, където ми направиха пълни изследвания и местните лекари не казаха, че имам проблем със сърцето.
Второто ми идване в ЦСКА беше през лятото на 1994 година. Тогава треньор на тима беше Божил Колев. Той ме привлече на „Армията”. Илия Павлов и „Мултигруп” тъкмо бяха станали собственици на ЦСКА, а Чомбе беше президент на Пирин. Всичко мина много бързо – за два дни подписах с ЦСКА. Не знам каква е била сумата по трансфера. Преговорите се водеха между Чомбе и Евгени Горанов, който беше шеф на Кредитна банка и вицепрезидент на „армейците”. Само знам, че беше един сак с пари, но колко са били вътре – нямам представа (смее се).

Участвал си в няколко вечни дербита като футболист. При едно от тях ставаш шампион – 2:2 на 24 май 1992 година. Но ти си част от ЦСКА и при загубата с 1:7. Да поговорим първо за първия двубой. Не изпуснахте ли тогава Левски и какви премии получихте за титлата?
– Да, поведохме с 2:0, но се стигна до изравняване. Нас обаче ни устройваше равенството. Едната точка ни стигаше, за да станем шампиони на България. И така се получи. ЦСКА разполагаше с много класни играчи – Джони Велинов, Йордан Лечков, Павел Дочев, Кирил Метков, Стефан Драганов, Ивайло Андонов, Красимир Безински, Лъчезар Танев, Трифон Иванов, Анатоли Нанков. Дано се изпусна някого.

На какво се дължеше поражението от Левски с 1:7 на 23 септември 1994 година – още повече, че 10 дни преди това победихте Ювентус с 3:2?
– Говореха се много спекулации за мача с Левски. Аз обаче бях един от младите футболисти и не знаех нищо. Но си спомням, че дузпата ни прекърши. Росен Кирилов, ако не се лъжа, събори Наско Сираков. Той се разписа и резултатът стана 2:1 за тях. Дузпата обаче беше доста пресилена. Оттам тръгна негативното за нас развитие на мача.

Срещу Ювентус беше титуляр и изигра един от най-силните си мачове за ЦСКА. Какво помниш от двубоя в София и кога разбра, че губите служебно заради нередовната картотека на Михтарски?
– Това е един от мачовете, който ще помня цял живот. Ювентус беше класа, страхотен отбор, съставен от много опитни играчи, както и от някои млади футболисти. Един от тях беше Александро дел Пиеро. Той тъкмо набираше скорост, а по-късно стана звезда от световна величина. Публиката ни даде криле и надскочихме себе си. Всичките голове бяха красиви, както този на Радуканов, така и попадението на Дел Пиеро. Още тогава се разбра, че на това момче му предстои отлично бъдеще. Алекс изигра по перфектен начин ситуацията и майсторски се разписа в нашата врата. Няколко дни по-късно обаче разбрахме за картотеката на Петър Михтарски и че ще загубим служебно. Официално решението беше взето след реванша в Торино, където той също игра. Всичко това ни демотивира преди втория мач и загубихме с 1:5 след пет гола на Раванели. Влязох второто полувреме и имах чудесна възможност за гол, след като направих двойно с Лъчо Танев и изскочих сам срещу вратаря Перуци. Но преди двубоя Михтарски все ми говореше: „Трябва да подаваш на мен, защото ме гледат италиански отбори, има голям интерес”. И аз, вместо да се опитам да вкарам гол във вратата на Ювентус, му подадох на Пепи, но той беше в недобра позиция и Чиро Ферара изби топката. Реших да му помогна за трансфера, ама не се получи…

Вземаш участие и в паметното отстраняване на Парма през есента на 1991 година…
В София завършихме 0:0. Мачът беше равностоен, нямаше много голови положения. Аз играх второто полувреме. В Парма трябваше да съм титуляр, но Паро Никодимов ми каза, че заради проблема със сърцето мога да играя само едно полувреме и влязох след почивката. Така на моето място в стартовия състав излезе Викторио Павлов. В този мач се убедих колко класен вратар е Георги Велинов. Той не само спаси дузпа на Алесандро Мели, но и парира няколко стопроцентови ситуации през нашата врата. С ръка на сърцето мога да кажа, че ако не беше Джони, нямаше да отстраним Парма. Велинов направи такива спасявания, за които аз не съм си и помислял, че вратар може да ги спаси. И по неписаното правило във футбола накрая като не вкараш, ще ти вкарат на теб. Беше любопитна ситуацията за фаула, при който след центрирането Велиян Парушев, лека му пръст, вкара изравнителния гол. Мен ме фаулираха. Аз се засилих да изпълнявам непряк свободния удар, но тръгнах да прескачам топката, защото се опасявах италианците да не направят изкуствена засада. Но същевременно чух от пейката как Паро Никодимов и Цецо Йончев ми крещят: „Абе, центрирай бързо, че няма време!”. И при центрирането голът падна и отстранихме Парма.

Във всеки един мач с екипа на ЦСКА излизах на прага на възможностите си заради феновете най-вече, които ни подкрепяха постоянно и навсякъде. Беше удоволствие да победиш и после да срещнеш запалянковците, които те поздравяват и ти благодарят. Това ти дава криле. Ето такава е разликата между ЦСКА и останалите клубове…

Покрай тежката ти работа остава ли ти време за семейството и кое е най-хубавото място, където сте били на почивка?
– Откакто спрях с футбола и станах главен мениджър – близо 15 години, само една година си позволих да си взема почивка. И това беше през зимата, не през лятото, защото тогава е най-натоварено и имам най-много работа. Беше преди 2 години. Имахме 20 години от сватбата със съпругата ми и заминахме за няколко дни на едно топло и екзотично място. Макар и за кратко, си изкарахме страхотно.

Тези дни се навършват 15 години от онзи инцидент с военния, който те рани и едва не ти отне живота. Какво се случи тогава и какви бяха последствията. Какво се случи с този човек?
– Точно днес – 14 ноември, се навършват 15 години… Всичко помня. Всичко… Последствията са, че ми беше отнето здравето. От кръста надолу аз съм друг човек. Нямам чувствителност в десния крак – топло, студено, болка. На левия крак чувствителността е налице, но имам мускулно увреждане и по-трудно се придвижвам с него. Поради тази причина на всеки шест месеца ходя на процедури в Павел баня. Въпросният човек, който едва не ми отне живота, беше осъден на 7 години затвор, от които четири беше под домашен арест, докато течеше делото. Така че – дефакто почти нищо… Беше в затвора в Бобов дол три години, там е работел като готвач или в кухнята, но му се брояло два за три дни, така че е лежал може би само две години. Тогава извадих късмет при инцидента. Голям късмет. Така казват хората.. В живота никога на никого не съм направил нищо лошо. Помогнал съм на много хора, защото съм отзивчив и добър човек. Така че тогава Господ ми върна вересиите, които аз бях дал на другите. Избави ме от най-лошото… Тогава ми помогна един-единствен човек – г-н Ганчев. Той направи цялата организация в Благоевград да дойдат най-добрите лекари от София. На мен ми се оказа най-добрата помощ, която можеше да се окаже в България тогава – операция, всичко. И това ме спаси.
Спаси ме обаче и още нещо – бързата и адекватна намеса на дежурния екип от „Бърза помощ“ в Благоевград. След като са получили сигнал за случилото се, лекарите са дошли веднага на мястото. Аз вече съм бил изпаднал в безсъзнание заради загуба на много кръв. Направо съм си отивал… Те светкавично са успели да ми прелеят кръв от две места и още преди да ме настанят в болницата, ме върнаха в съзнание.

Връщаме се в днешно време. Би ли ни разкрил тайната как се откриват добри футболисти, след като си довел у нас не един и двама такива играчи?
– На мен много ми повлия периодът, когато три години играх в Германия в тима на Нюрнберг. Там разбиранията ми за футбола се промениха тотално. В България, без да обиждам никого, бяхме на аматьорско ниво. На немска земя видях футбола по съвсем различен начин и под друг ъгъл. В Германия оформих представата си за футбола и се мъча да го прилагам тука в България. Но футболът се развива и ако изостанеш, после никога не можеш да наваксаш пропуснатото.

Източник: БЛИЦ

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *