Колко от вас са чели този разказ за първата титла на ЦСКА? Левскарите дойдоха като аслани, а си тръгнаха насрани

7 Dni CSKA05.05.20186830
фланелка

Нако Чакмаков е за ЦСКА като Юрий Гагарин за космонавтиката. Първият. Той е първият капитан на армейците. С негов гол те печелят първата си титла. И става първият офицер в отбора.

Ето неговия разказ отпреди години:

Израснах в Коньовица Родът ни емигрира от Кукуш, Македония, след Балканската война. Шестима души се тъпчехме в стая, кухня и антре. Мислят ни за бандитски квартал. А къщите там не се заключваха! Татко беше майстор кафеджия. Правеше най-хубавото турско кафе в София. По 12 часа на ден стоеше в задимени помещения. И той пушеше като комин. Един ден се наведе да си завърже обувките, падна и не стана повече. Беше на 62.

И майка почина млада – на 60. Зет ми го убиха на десети септември Ние сме двама братя и две сестри. Кака беше баскетболистка. Мария се ожени за футболиста на “Левски” Коста Жеков. Зет ми беше полицай като повечето левскари. На 10 септември 1944-та го предупредиха да не ходи на работа. Но той каза, че няма от какво да се срамува. И не го видяхме повече. Ликвидираха го без съд и присъда. Десети септември беше кървав ден. Кой на когото имаше зъб, го убиваше!

За известно време сестра ми се скри. После нито тя, нито аз имахме проблеми. Ние бяхме много бедни. Рожба съм на махленския футбол Ритах в отбора на механо-техническо училище. Коньовица гъмжеше от футболисти и отбори. Циганите и евреите си имаха свои. Цареше естествен подбор. Постепенно оставаха само най-добрите и най-упоритите.

На 18 заиграх в основния квартален тим “Ботев”. Бях войник в Беломорието През войниклъка завърших санитарна школа в София. За мачовете ме пускаха в отпуска. После ме пратиха в Ксанти. През войната Беломорието беше присъединено към България. Нашите войски правеха големи бели там. Аз обаче лекувах гръцките рибари от малария. Като военен фелдшер изследвах кръвта им с микроскоп и им давах хинин.. Идеята беше гърците да не заразяват нашите войници с малария. В Ксанти не играх футбол.

След уволнението продължих да ритам в родния си клуб. А се препитавах като чертожник в “Гранитоид”. През 1948 г. направиха ЦСКА. Клубовете на Коньовица се обединиха в “Септември”. Към нас се присъедини и “Спортист” от Хаджи Димитър. Новият отбор стана армейски. И се нарече “Септември” при ЦДВ. Преобладавахме коньовичарите. Всички бяхме много бедни. Бащата на Пижо Миланов си вадеше хляба като клисар. Майката на вратаря Геренски прислужваше в едно училище.

В началото военните не си поставиха бомбастични цели. Нямаха стремеж да правят някакъв футболен гранд. Избраха ме за капитан Стана от само себе си. Бях образован и добър футболист. И най-възрастен, отговорен и сериозен. Божков беше доста по-малък и нямаше претенции. А и дойде при нас само един месеци преди финалите. Дотогава учеше медицина в Кладно. Пристигна със скъсан бедрен мускул. Но ние решихме да го пуснем. Преценихме, че ще го пазят поне двама левскари. Така и стана. В последния момент към нас се присъедини и Футеков, играл в АС 23.

“Левски” не беше отбор на народа, а на властта Част от футболистите му се водеха на щат в МВР, друга – в Министерството на външните работи. Спонсори им бяха най-големите фабриканти у нас като Карадочев. Още нямаше “А” група. Играеше се на елиминиране. Ние достигнахме финала като шампиони на Северна България, а “Левски” на Южна.

Не ни брояха за противник Тогава при тях ритаха най-големите играчи на България: Поцо Соколов, Немски, Насо Свинята, Чори Петров, Боби Петров, Мистри Хранов, Чугуна Пачеджиев, Валяка Спасов, Жук. Минаваха за непобедими. Обаче ние имахме за треньор един боксьор – Замората. Той не разбираше нищо от футбол. Но беше цар на физическата подготовка.

Играхме два финала. Първият беше на 2 септември 1948-ма. Съпротивлявахме се, доколкото можем. Паднахме с 2:1. След мача ние продължихме с кросовете. А левскарите – да ядат и да пият. Празнуваха предварително титлата. В парка ме срещна унгарският треньор Шомой. Като видя как тренираме, той каза на развален български: “Нако, вие добър отбор. Вие ще биете!” Аз му благодарих. Но не му повярвах.

Преди финала ни събраха във военния клуб. В една от залите на ЦДНА сложиха двайсетина войнишки кревата. Там спяхме, там пърдяхме. Всичко там правехме. Вторият мач беше на девети септември. В четири сутринта циганите почнаха да мият с маркучи булеварда и ме събудиха. Аз се канех да спя до девет. Помислих, че на терена ще бъда като парцал. А то ни вървя като по вода. Никой не искаше от нас да ставаме шампиони. Всички ни тупаха по рамото, че стигнахме до финала. Искахме да загубим достойно. Казахме си: така и така ще падаме. Какво толкова да се преобличаме? И тръгнахме по екипи за “Юнак”. Бутонките си ги носехме в ръка. Гащите ни бяха горе-долу. А фланелките – гола вода. Като от хартия. Но други нямахме.

“Юнак” беше препълнен Имаше към 35 000 зрители. Повечето викаха за нас. Коньовица и “Хаджи Димитър” ни подкрепяха масово. Ние поведохме. “Левски” изравни. После Пижо Миланов вкара втори гол за нас. Ние продължихме спокойно. Казахме си, че ще има трети мач. Но противниците не очакваха такава съпротива. Аз играх срещу звездата им Валяка Спасов. Веднъж го оставих да спре топката. Но с поглед му показах, че през мен няма да мине. Той го разбра. И изрита топката с боц в слабините ми. Нарочно! Аз пак не трепнах. Тогава Валяка ми се извини: Каза, че не е искал да ме изташачи. Прави му чест. Заклах ги в последната минута, когато Пижо Миланов проби отдясно. Центрира много дълго. Картофчето, един нисичък съотборник понечи да шутира. Но аз му извиках да ми я върне. И бих страхотен ждроб. От 30 метра, под ъгъл. Без да я спирам! Поцо Соколов плонжира и отби топката. Но тя се удари в дирека, мина зад гърба му и влезе в мрежата. Стадионът млъкна. Съдията свирна края на мача. Той беше варненец и не се огъна.

Публиката нахлу на терена и ме понесе на ръце. Левскарите дойдоха като аслани, а си тръгнаха като насрани Дори не останаха за връчването на купата. Не намериха сили да ни поздравят. Набързо напуснаха терена и се скриха като мишки в тяхното игрище. То беше ограда до ограда с “Юнак”. Генерал Владимир Стойчев ми връчи купата. Аз благодарих на публиката и на моите съиграчи. После пак по екип се прибрахме в ЦДНА. Аз крачех с купата. Един милиционер от затвора с мотор ни разчистваше път. Тълпата не искаше да се разотива Изкараха ме на балкона на ЦДНА. Половин час държах нова реч.

За победата ни дадоха 20 лева. Хрумна ми да отпразнуваме в махалата. Отидохме до ресторанта на къпалня “Чайка”. Цяла Коньовица се стече да ни се радва. Към десет и половина вечерта ни поднесоха едни студени кюфтета и кебапчета. Ние не можахме да ги изядем. Като затвориха, аз предложих да не се разотиваме. А да се върнем в стаята си в ЦДНА, където спахме. И всички се съгласиха. От щастие не мигнахме до сутринта. Нито пихме, нито нищо. Цяла нощ си говорихме как бихме “Левски” и как им вкарахме головете. Направиха ме първия офицер в ЦСКА После началниците прибавиха към премията дочен плат за панталон и хасе за риза.

Седмица след титлата ме извикаха и ми казаха: “Лека -полека ще ви направим всички офицери. Но ти ще си първият, защото си с образование и имаш най-голяма заслуга!” Станах кандидат-подофицер. Това се равнява на младши-лейтенант. Попитаха дали искам да работя, или само да ритам. Отговорих, че футболът е до време. И постъпих в противотанковия отдел на МНО.

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *