Бербатов с нова бомбастична изповед! Митко разкри как е бил отвлечен от ЦСКА и какви трудности е преживял на “Армията”

7 Dni CSKA12.09.20187340
Бербатов All Stars, Димитър Бербатов, дете

София Лорен, Пол Нюман, Елизабет Тейлър, Шон Конъри. Снимките на множество световни звезди украсяват стените на хотел “Булгари” в Найтсбридж, а още една току-що излезе от асансьора, за да поздрави FourFourTwo. “Точно така, аз съм”, казва Димитър Бербатов. Така започва представянето на бившия капитан на България в рубриката One on One на популярното британско списание. Представяме ви цялото интервю, публикувано в новия брой на FFT.

– Наистина ли си бил отвлечен като футболист на ЦСКА?
– Всъщност беше почти отвличане. Беше една доста конфузна ситуация, а и плашеща, защото бях много млад. Беше късно през нощта – отведоха ме на непознато място, не знаех къде съм. Направиха го, защото искаха да подпиша с друг български клуб – ставаше дума за може би най-големия мафиот в родината ми. Там нещата ставаха така – казали са: “Идете и го доведете, по дяволите”. Там беше и този тип, който ми говореше простотии, които не чувах. Само мислех: “Какво, по дяволите? Какво, по дяволите? Къде съм? Моля, помогнете ми”. Имаше много телефонни разговори. За щастие, накрая успях да си тръгна и бях окей, но си беше плашещо.

– Вярно ли е, че в ЦСКА ти, Мартин Петров и Стилиян Петров не сте имали пари? И когато сте ходили за кафе, сте карали да ви пишат дължимото върху сметката на друг играч? Колко трудно бе тогава за младите футболисти в България?
– Нямахме никакви пари, а когато си младо момче, се опитваш да си умник. По-възрастните играчи могат да ти купят нещо или да пишеш направо нещо на сметката им. Някой път им искаш заем. По-късно той ще провери сумата и ще каже нещо като “Какво?!”. Младите живееха заедно и семейството пращаше неща за хапване. Понякога обаче сте изяли всичко и трябва да съберете трохите, за да сложите нещо в устата си. Понякога пък нямаше вода и трябваше да пием солена вода от някой буркан. Пиеш, защото трябва да пиеш нещо. Бях на 16 години и бяха наистина трудни времена. Мислиш си за времето назад и си спомняш всички тези ла*на, но е добре да ги помниш. Това ме направи силен.

– Както Ливърпул през тази година, веднъж и ти загуби финал в ШЛ от Реал Мадрид, след онзи Гол чудо. Тази загуба смекчи ли удара на Байер Леверкузен през 2002 година?
– Не, по дяволите! Нищо не смекчи. Беше болезнен епизод от моята кариера, но голът бе невероятен. Бях точно зад Зинедин Зидан, който гледаше падащата топка. Помислих си: “Не, моля те, не”. Понякога усещаш, че голът идва, че Зидан ще намери топката, както я намери. Бяхме малък отбор, който излезе срещу великани и не заслужаваше да загуби. Победихме Манчестър Юнайтед и Ливърпул по пътя към финала – два тима, които никой не очакваше да елиминираме. Пътуването си струваше, въпреки че не свърши добре за нас в Глазгоу. Беше разочароващ сезон, защото завършихме втори в шампионата на Германия, а и за Купата на Германия. Разполагахме с големи играчи като Михаел Балак, Улф Кирстен и Зе Роберто. Научих много от тях.

– Стана щатен дузпаджия на Байер, след като Ханс-Йорг Бут допусна един от най-странните голове през 2004 година. Нещата бяха ли свързани?
– Когато Шалке ни вкара от центъра ли? Забавно е, когато мислиш за това сега. Ха-ха. Йорг беше нашият вратар и нашият изпълнител на дузпи. Той вкара гол, а след това се затича към вратата си и се поклони на всички като Марко ван Бастен. Шалке изпълни центъра бързо, а Йорг все още тичаше и топката се заби в мрежата. Ние започнахме: “Йорг! Какво, по дяволите?!”. След това казах, че сега е мой ред да бия дузпите – това е работа на нападателите, не на ши*аните вратари…

– Защо отиде в Тотнъм? По онова време те не бяха голям хит…
– Вкарвах голове за Леверкузен и моят агент ми каза, че има интерес от Англия, от Спърс. Помислих си: “Какво? Исках Манчестър Юнайтед, Барселона или Реал Мадрид – най-великите клубове на света”. Когато си млад, разсъждаваш така. Винаги искаш да бягаш, преди още да си проходил. След това обаче започнах да гледам мачовете им, играчите им. Те бяха крайно упорити. Мартин Йол беше техен мениджър и бе казал: “Това е моят човек, искам го”. Когато си футболист, искаш да се чувстваш специален, важен. Знаеш, че ако мениджърът те иска, той ще бъде добър с теб. Те се бориха за участие в Шампионската лига, а аз гледах мачовете им. Казах си, че може би е време да отида. Беше великолепен ход от моя страна.

– Роби Кийн ли беше най-ефективният ти партньор в атака?
– С него имахме голямо разбирателство – той винаги се бореше за отбора. Аз си казвах: “Окей, Кийно, ти тичай навсякъде, аз ще тичам в главата си и всичко ще е точно!”. Ха-ха. Имаше много добра химия между нас. Знаех къде е той, преди топката да е дошла при мен, и обратното. Ако видите как сме постигнали някои от нашите голове, ще установите, че знаех отлично какво ще направи той. Почти като телепатия. Понякога нямаш нужда от тренировки за тези неща. Просто нещата се получаваха, сякаш сме се познавали винаги.

– Бившият защитник на Спърс Дориан Дервит заяви странно, че веднъж е видял Кийн да демонстрира своите плъзгащи умения на две момичета в нощен бар. Ти ставал ли свидетел на такова нещо от негова страна?
– Какво?! Не, никога не съм го виждал. Със сигурност ще го питам за това. Ха-ха. Роби си правеше майтапи с всички в Спърс, макар и не толкова с мен. Особено, когато излизахме за сутрешна тренировка, момчетата знаеха, че никога не бива да се занасят с мен. Иначе щяхме да имаме проблем. Има хора, които сутрин винаги казват: “Здравей! Как си днес?”, а аз бих казал: “Майната ти, много е рано”. Просто исках да бъда оставен сам, за да се събудя в главата ми.

– Защо не отиде да загряваш като резерва по време на последния мач на Мартин Йол в Спърс?
– Стана така, че Ман Юнайтед дойде на дневен ред за мен, а когато някой постави трансфер в главата ти, става трудно да се концентрираш, което ти носи някои проблеми. Бяхме гости на Нюкасъл в този момент. Бях на пейката и исках да играя. През второто полувреме ми бе казано да започна да загрявам, за да влизам в игра. Аз обаче казах: “Готов съм да вляза, нямам нужда от загрявка”. Когато си млад, го играеш твърд. Треньорите не заслужаваха такова отношение. После се им се извиних и понеже Мартин е чудесен човек, той не го прие лично.

– Какво беше чувството да отбележиш онази дузпа за Тотнъм на финала през 2008 година?
– Беше адски напрегнато, много важен момент. Дузпа на “Уембли” пред 90 000 зрители, на вратата беше Петер Чех, а зад нея фенове на Челси и Спърс. После гледах клипове на тази дузпа в YouTube, всички с телефони в ръка казваха: “Берба, моля те, вкарай”. Осъзнаваш колко важно е това за привържениците на Спърс и това вероятно се оказа повратният момент в мача, защото Челси беше фаворит. Опитах се да бъда спокоен и да не показвам емоция, но вътрешно бях наистина нервен. Понякога можеш да се самосаботираш в подобна ситуация. Ние сме хора и негативните мисли могат да надделеят над позитивните. Почваш да си мислиш: “А ако пропусна?”. Но ако продължиш да мислиш така, си прецакан. Реших да се придържам към нормалното за мен изпълнение на дузпа. Получи се добър удар. Де факто никой не ни даваше шанс в този финал, но ние го спечелихме. Беше невероятно да вдигна купата на “Уембли”. Това беше първи трофей за Спърс от дълго време насам. Все още е единственият трофей на клуба през последните 10 години. Беше специален ден за мен и се надявам скоро да видя същото. Клубът го заслужава заради играчите, мениджъра и стадиона, с които разполага сега. Те имат всичко. Рано или късно, надявам се скоро, те ще вдигнат отново трофей.

– Решението да напуснеш Спърс и да отидеш в Манчестър Юнайтед през 2008 година?
– Беше трудно. Виждате го непрекъснато, когато футболисти сменят клубовете. В моя случай, просто следвах пътя си. От малък си мечтаех един ден да играя за един от най-големите клубове в света, заедно с най-силните футболисти в света. Това беше върхът за мен. Когато моментът дойде, знаех, че много хора са ми ядосани, но имах нужда да следвам своя път.

– Колко близо беше до подпис с Ман Сити вместо с Ман Юнайтед?
– Не мисля, че бях близо, ако трябва да съм честен. Агентът ми каза за някакъв интерес, но казах: “Дори не споменавай друг отбор, отивам в Ман Юнайтед”. Заради историята, играчите, традицията, всичко. Мисля, че беше вечерта преди Сити да подпише с Робиньо. Тогава моят агент ми каза: “Берба, и друг клуб се включи за теб”. Отвърнах: “Майната му, отиваме в Ман Юнайтед”. Той каза: “Но те ще ти дадат повече пари”. Понякога не опира до пари, помислих си. Бях като кон с капаци: “Не, отивам в Ман Юнайтед”. За мен това беше правилният избор, защото да съм на върха на планината бе моята мечта. Особено, когато идваш от Източна Европа, от малък град, и никой преди теб не го е правил. Работих много през моята кариера, имах своите възходи и падения, и това беше наградата ми – отидох в един от най-големите отбори в света. Беше фантастично чувство.

– Какви са най-хубавите ти спомени от работата с Уейн Рууни, Карлос Тевес и Кристиано Роналдо?
– Беше лудост. Оценяваш всеки момент от тренировката, не само с тримата, а и с всички останали. Виждаш колко страст за победа има у всеки. На тренировките се стигаше и до сбивания, когато някой изрита някого, но на терена бяхме един отбор. Виждаш как тренира Кристиано Роналдо: първият, който идва да тренира, остава след тренировката и накрая отива във фитнеса. Всички тези неща, които го направиха един от най-добрите в света. Виждаш и тренировките на Рууни: на игрището се зарежда като луд и говори с новите момчета, за да им помогне да се интегрират в тима. Той беше много добър в това, даваше съвети на всички, говореше с всички младоци. Въпреки че тогава още не беше капитан, той се държеше като такъв и стана такъв. Виждаш всички как тренират: Гигси, Скоулси, Гари Невил, и си казваш: “Окей, мамка му, трябва да давам всичко от себе си, за да имам шанс да играя”.

– Кой прекарваше повече време пред огледалото – ти или Роналдо?
– Е, имахме много огледала. Идваш в съблекалнята и виждаш мен, Кристиано, Рио, Евра… Хубави времена.

– Асистенцията, която даде на Роналдо срещу Уест Хам през 2008 година ли беше най-доброто ти изпълнение на терена?
– Вероятно не, но беше едно от най-добрите и съм го тренирал много – не толкова на тренировки с отбора, а вкъщи. Когато си вкъщи, нямаш много други неща за правене и започваш да риташ топката, опитваш трикове, които после ще са ти полезни по време на игра. На тренировката след това си мислиш: “Нека сега опитам това, което правех вкъщи”. Няколко пъти се справяш зле, но след това нещата започват да се подобряват. Този финт го опитвах, защото когато си на аутлинията, бранителят си мисли, че няма къде другаде да отидеш. Подминах Джеймс Колинс и си мислех: “Няма къде да идеш вече, Бербс”. Финтът бе перфектен, а това, което го прави още по-специален е, че завърши с гол. Иначе щеше да е просто поредният трик. Когато голът е на Кристиано Роналдо, асистенцията тежи още повече. Когато той прати топката в мрежата, опитах да изглеждам спокоен – без емоция, да се върна към центъра сякаш нищо не се е случило. “Това е обикновен ден за мен”. Вътрешно обаче крещях: “Супер! Видя ли това?!”. Ха-ха.

– Какво мислиш за сравненията между теб и Ерик Кантона?
– Не им бях фен – никога не съм се правил на някой друг и никога не съм разбирал подобни сравнения, дори и с играчите днес. За мен това е грешно. Такова сравнение носи напрежение върху младите играчи и те започват да играят по различен начин. Няма място за сравнения – Кантона беше адски добър. Аз опитвах да играя по свой начин.

– Хеттрикът срещу Ливърпул ли беше най-големият момент в кариерата ти?
– Беше силен момент, защото беше срещу Ливърпул и защото победихме. Бях в отлична форма и всичко ми се получаваше – вторият ми гол изискваше специални умения. След такъв мач не се спи. Мислиш, прехвърляш мача в главата си цяла нощ.

– Кой е любимият ти нападател?
– Имах двама любимци – единият беше Алан Шиърър, който вкарваше отвсякъде. Вкарваше голове, разбиваше носове… Беше невероятен. Знаете как празнува гол той. Това беше култово (бел. пр. – вдига ръка и започва да скандира “Шиърър! Шиърър!”). Първо симпатизирах на Блекбърн, защото Шиърър беше там, после на Нюкасъл. Родителите ми ми подариха фланелка на Нюкасъл с №9, защото знаеха колко много обичам Шиърър. Спал съм с тази фланелка. По-късно я загубих, но наскоро се видях с майка ми и тя ми я даде. “Какво, по дяволите? Това е фланелката ми на Нюкасъл”, казах. Бях щастлив да я видя отново. Другият ми любим нападател беше Марко ван Бастен – той беше техничен, грациозен, сложен нападател. Опитвах се да копирам движенията му. Имах головете му на видеокасета. Когато се отказа преждевременно заради контузия, имаше плачещи хора на “Сан Сиро”. Аз плаках също тогава.

– Беше ли горд, когато изравни рекорда на Шиърър за пет гола в един мач от Премиър лийг?
– Можех да вкарам и шест, но Пол Робинсън спаси. Бях първият чужденец, който вкарва пет гола в един мач в шампионата, и да съм в компанията на Шиърър и Анди Коул, бе невероятно. Винаги съм казвал, че това да си от малка държава, прави постижението по-специално. Истина е. Пет гола в един мач, в може би най-силното първенство в света – велико постижение е.

– През 2009 година влезе резерва на финала в ШЛ, а през 2011 година дори не беше на пейката. Как прие това?
– Със сигурност не беше приятно чувство, защото усещах, че заслужавам да бъда там. Такова обаче бе решението на нашия мениджър. Хубавото е, че по-късно той призна, че е допуснал грешка, вадейки ме от групата за финала. Няма сърдене – било, каквото било. Може би нямаше да донеса такава разлика в мача, защото Барселона показа невероятна игра в онази вечер. Свършено е вече, минало.

– Според теб защо Алекс Фъргюсън те остави втори избор през сезон 2011/2012, въпреки че беше спечелил “Златната обувка”?
– Не знам. Дойде Хавиер Ернандес, той беше млад, различен тип нападател и вкарваше голове. Работиш усилено, за да обърнеш хода на събитията. Разочароващо е, когато не играеш. Искаш отговори, а аз бях доста упорит с Алекс, питайки го: “Зашо не играя? Искам да играя, моля”. Имаш нужда от разговор, но може би исках често такива. Той беше изключителен мениджър. Говореше различно с всеки един, а това е важно нещо във футбола, особено в големите клубове, защото там е пълно със звезди с голямо самочувствие. За такова нещо трябва да си специалист.

– Защо отказа на Ювентус и избра Фулъм през 2012 година?
– Защото обичам Англия и мениджър на Фулъм беше Мартин Йол, който щеше да каже: “Отборът започва с Берба”. По онова време имах нужда от това. Понякога губиш увереност, важно е единствено да играеш. Иначе може да започнеш да се съмняваш в себе си и да се питаш: “Май не съм толкова добър?”. Йол обаче винаги е вярвал в моите способности. Затова реших: “Бербс, по-добре не отхвърляй предложението”. Имаше също интерес от страна на Тотнъм да ме вземат обратно, но дадох дума на Мартин Йол. Отидох във Фулъм и вкарах 15 гола в първия ми сезон.

– Как отговаряш на хората, които те наричат мързелив?
– Това е недоразумение. Ако им покажа статистиката ми относно тичането в моята кариера, ще видят, че винаги съм бил в топ 5 на отборите ми. Има играчи, които се показват по определен начин пред феновете и коментаторите. Топката очевидно ще излезе в тъч, но те бягат след нея и феновете казват: “Да, добре, вижте го как се труди”. Не харесвам такива играчи. Не харесвам и треньори, които крещят и се правят, че работят – никой никога не е чувал инструкциите на мениджъра. Някои играчи се нуждаят от одобрение, защото са имали скапан мач. Затова правят няколко спринта и хората си казват: “Вижте го как усърдно работи за отбора”. Майната му, те не работят изобщо, това е фалшиво.

– Когато играеше за Монако, очакваше ли внезапния бум, който направи в последните сезони?
– По време на първите ми тренировки, другите играчи летяха около мен и си казах: “Какво става, мамка му?! Вече стар ли съм”. Бях на 33 години, но в отбора бяха Хамес Родригес, Фалкао и Марсиал, които тичаха и ме правеха да изглеждам като глупак. Но ми харесваше там. Насладих се на мача, в който победихме Арсенал. Може да видите по езика на тялото им, че в началото те ни бяха подценили. Хората ме питат дали тогава съм знаел за Килиан Мбапе. Честно – не знаех. Няма да ме чуете да казвам: “Да, знам го, той беше там, дадох му съвети и го виждате сега колко брилянтен е”.

– Пушенето пречеше ли ти на тренировките?
– Това е най-погрешното нещо на света – никога не съм пушил в живота си. Едно време приятелите ми пушеха, преструвах се, че пуша и аз, държейки цигара. За да изглеждам по-готин. Това беше и не знам защо хората са решили, че пуша. Само заради една снимка. Сега с пурите е различно. Пушенето е с цигари.

– Не игра на световно първенство. Това ли е едно от най-големите ти разочарования?
– Винаги има такъв риск, когато си от малка държава. Шансовете ти да играеш на световни финали са много малки. Това вероятно е едно от разочарованията на моя живот, но един от дните, в които съм бил най-горд, бе когато счупих рекорда за най-много голове с националния отбор. Това беше огромна чест за мен, рекордът беше седял с години. Христо Бонев е бил велик футболист.

– Може ли да ни кажете повече за способностите на Дейвид Джеймс като треньор?
– Смятам, че той се отнасяше с мен по начин, по който не бива. Редно е да има уважение и разбирателство по време на мача – казах му го и нещата не се развиха добре. Не мисля, че футболът трябва да се играе по такъв начин. Всички останали в Индия се държаха добре с мен. Беше интересно да ида там и да се запозная с друг вид култура – всичко бе различно спрямо това, на което съм свикнал. На този етап на кариерата ти искаш да продължиш да играеш.

– Надяваш ли се да продължиш да играеш?
– Хората ме питат къде ще играя през този сезон, но забравят, че съм на 37 години, въпреки че изглеждам на 25. Трябва да си реалист, независимо колко силно искаш да продължиш да играеш. Искам да съм в Ман Юнайтед, Реал Мадрид или Барселона, но няма как да се случи. Искаш да играеш, но същевременно не искаш да ставаш за смях. Ако скоро получа оферта, може да се пробвам още веднъж. Всеки ден тренирам, в добра форма съм. Във футбола е трудно да се откажеш, това е любовта на живота ти. Когато се откажеш, умира малко парче от теб. Имаш си ритуал – събуждаш се и отиваш да тренираш. После обаче, когато спреш, се събуждаш и караш децата до училището. Ако нямаш някакъв план, си загубен.

– Може ли да станеш следващият Робърт Де Ниро?
– Ха-ха. Обичам филмите и обичам неговите филми, особено “Кръстникът”. Този филм го правих у дома и беше много забавно. Реакциите за това също бяха добри. Имам много интереси, но основният ми фокус остава върху футбола – ще взема лиценз за треньор. Кой знае, един ден може да стана футболен мениджър.

Превод: Спортал

Напишете коментар

Вашият e-mail адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *